Търсене:
Дванайсетте месеца

- Знаеш ли колко са месеците в годината?
- Дванайсет.
- А как се казват?
- Януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември, декември.
Щом свърши единият месец, веднага започва другият. И нито веднъж не се е случвало февруари да дойде преди да си отиде януари, а май да изпревари април. Месеците идват един след друг и никога не се срешат.
Но хората разправят, че в планинската страна Бохемия имало едно момиче, което видяло всичките дванайсет месеца заедно.
Как се случило това?
А ето как...

В едно малко селце живеела зла и свадлива жена с дъщеря си и завареницата си. Тя обичала дъщеря си, а заварената й дъщеря с нищо не могла да й угоди. Каквото и да направи завареницата - все не е така, накъдето и да се обърне - все не е към оная страна, където трябва.
Дъщерята по цели дни се въргаляла на дюшека и ядяла курабийки, а завареницата от сутрин до вечер не могла да подвие крак. Ту вода донасяй, ту вършини мъкни от гората, ту прането плакни на реката, ту плеви лехите в зеленчуковата градина.
Тя познавала и зимния студ, и летния пек, и пролетния вятър, и есенния дъжд. Затова може би й се случило веднъж да види всичките дванайсет месеца заедно.
Била зима. Настъпил бил месец януари. Толкова сняг навеяло, че от вратите трябвало да го изгребват с лопата, а в гората дърветата били до пояс в преспи и дори не се поклащали, когато ги връхлитал вятър. Хората седели в къщите си и палели печките.
В такова време, привечер, злата мащеха отворила вратата, видяла как мете виелицата, а после се върнала при топлата печка и казала на заварената си дъщеря:
- Иди в гората да набереш кокичета. Утре сестричката ти има имен ден. Момичето погледнало мащехата си: шегува ли се тя или наистина я праща в гората? Страшно е в гората сега! Пък и какви кокичета може да има посред зима? Преди март месец те няма да се покажат навън, колкото и да ги търсиш. Ще загинеш само в гората, ще затънеш в преспите.
А сестра й казала:
- Ако загинеш, никой няма да плаче за тебе! Върви и не се връщай без цветята! Ето ти кошница.
Заплакало момичето, загърнало се в скъсания шал и излязло навън. Вятърът засипва очите й със сняг, дърпа шала от раменете й. Върби тя, едва измъква краката си от преспите.
Все по-тъмно става наоколо. Небето черно, ни една звездица не гледа към земята, а земята е мъничко по-светла. Това е от снега. Ето и гората. Тук вече е съвсем тъмно - не можеш да си видиш ръцете.
Приседнало момичето на едно повалено дърво и там останало. Все едно е, мисли си, къде ще замръзне. И изведнъж далеч между дърветата блеснала светлинка - сякаш звезда се била заплела между клоните. Станало момичето и тръгнало към тази светлинка. Потъва в преспите, промъква се през повалените от бурята дървета. „Само - мисли си - да не угасне светлинката!" А тя не гасне, тя все по-рядко свети. Ето замирисало на топъл пушек и взело да се чува как пращят вършините в огъня. Момичето ускорило крачка и излязло на една полянка. И изведнъж замряло. На полянката е светло, сякаш грее слънце. Насред полянката гори голям огън, достига едва ли не до самото небе. А около огъня седят хора - кой по-близо до огъня, кой по-далеч. Седят и тихо разговарят. Гледа ги момичето и си мисли: кои ли са тези? Не приличат на ловци, на дървари още по-малко: я ги Виж колко са променени - кой е облечен в сребро, кой в злато, кой в зелено кадифе.
Взела да ги брои, наброила дванайсет: трима стари, трима възрастни, трима млади, а последните трима - още съвсем момчета.
Младите седят до огъня, а старците - по-надалеч.
И изведнъж един от старите - най-високият, брадат, с дебели вежди - се обърнал и погледнал на оная страна, където стояло момичето. То се уплашило, поискало да избяга, но било късно. Старецът го запитал високо:
- От къде си дошло? Какво търсиш тук?
Момичето му показало своята празна кошница и му казало:
- Трябва да набера в тази кошница кокичета.
Засмял се старецът.
- Кокичета през януари ли? Я гледай какво си намислило?
- Не съм го намислила аз - отговорило момичето - тук ме прати моята мащеха за кокичета и ми заповяда да не се връщам вкъщи с празна кошница.
Тогава дванадесетте месеца го изгледали и почнали да си приказват нещо помежду си. Стои момичето, слуша, а не разбира думите - сякаш не хора разговарят, а шумят дървета. А високият старец пак се обърнал и попитал:
- Какво ще правиш ти, ако не намериш кокичета? Те преди месец март не се и показват навън.
- В гората ще остана - казало момичето. - Ще чакам месец март. По-добре да замръзна в гората, отколкото да се върна без кокичета вкъщи.
Казало това и заплакало. И изведнъж един от дванайсетте, най-младият, весел, със шуба през рамо, станал и се приближил до стареца:
- Братко Януари, отстъпи ми за един час своето място.
Старецът погладил дългата си брада и казал:
- Бих ти отстъпил, но Март не дохожда преди февруари.
- Хубаво - промърморил друг един старец, целият рошав, с разчорлена брада - Отстъпи, аз няма да придирям! Ние всички добре познаваме момичето: ту ще го срещнеш с ведро на реката до дупката в леда, ту в гората с вързоп дърва. Познато е на всички месеци. Трябва да му помогнем.
- Хайде, нека бъде както казвате - казал Януари.
Той ударил в земята с ледената си гега и заговорил:
- Замлъкнете в гората вий, виелици зли, не гризете кората на брези и ели! Стига враните сте заледявали и къщята ноще изстудявали!
Млъкнал старецът и станало тихо в гората. Престанали да пращят от студа дърветата и снегът започнал да пада гъсто, на големи, меки парцали.
- Сега е твоят ред, братко - казал Януари и предал гегата на по-младия брат, рошавия Февруари.
Февруари ударил с гегата, люшнал брада и забучал:
- Зимни ветрове и хали, вейте с цялата си мощ. Вихри и фъртуни бяли, завилнейте тази нощ. В облаците затръбете, бийте снежната земя: сняг да бяга по полето като сребърна змия! - И щом казал това, веднага зашумял в клоните бурен, мокър вятър. Завъртели се снежни парцали, понесли се по земята бели вихри. А Февруари предал ледената си гега на по-малкия брат и казал:
- Сега е твоят ред, братко Март.
По-малкият брат взел гегата и ударил в земята. Гледа момичето, а това вече не е гега, а голям клон, покрит целият с пъпки.
Усмихнал се Март и запял звънливо, с целия си момчешки глас:
- Разтопи се, зимен сняг, ручеи, течете, мравчици, излезте пак: слънце вече свети! Меца буди се от сън, екват песни птичи и подава се навън първото кокиче.
Момичето даже пляснало с ръце. Къде са се скрили високите преспи, къде са отишли ледените висулки, които висели на всеки клон? Под краката му - мека пролетна земя. Наоколо капе, тече, шурти. Пъпките по клоните са се надули и вече поглеждат изпод тъм¬ната им обвивка първите зелени листенца. Гледа момичето - не може да се нагледа. - Какво стоиш? - каза му Март - Бързай! На нас, с теб, братята ни подариха само един час.
Момичето се опомнило и хукнало да търси кокичета в гъсталака. А те чет нямат. Под храстите и под камъните, по буците пръст и изпод буците - където и да се обърнеш. Набрала тя пълна кошница, пълна престилка - и отново на полянката, където огънят горял, където седели дванадесетте братя. Но там вече нямало ни огън, ни братя... Светло е на полянката, но не както преди. Светлинката идва не от огъня, а от пълната луна, която изгряла над гората. Дожаляло на момичето, че няма кому да благодари и се затекло към къщи, а луната тръгнала след него. Без да усеща краката си, дотичало то до къщната врата и щом влязло вкъщи, зад прозорците отново забучала зимната виелица, а луната се потулила в облаците.
- Е, какво? - попитали мащехата и сестрата - Върна ли се вече вкъщи? А къде са ти кокичетата?
Момичето не отговорило нищо, само изсипало от престилката кокичетата на пейката и турило до нея кошницата. Мащехата и сестрата ахнали от учудване.
- Че откъде ги взе?!?
Момичето им разказало всичко, както било. Слушат двете, клатят глави - вярват и не вярват. Мъчно е да се повярва, ама ето, на пейката цяла купчина с кокичета - свежи, белички. Така и дъха от тях на месец март. Спогледали се мащехата и дъщерята и питат:
- А друго не ти ли дадоха месеците?
- Та аз нищо друго не им поисках.
- Ама че глупачка с глупачка! - казала сестрата - Кога друг път, през живота си, си се срещала с всичките дванайсет месеца, та нищо, освен кокичета, не си поискала! Аз на твое място бих знаела какво да искам. От един - сладки ябълки и круши, от друг - зрели горски ягоди, от трети - бели гъбки, от четвърти - свежи краставички!
- Умница си ми ти, дъще! - казала мащехата - През зимата ягодите и крушите нямат цена. Ние бихме ги продали и колко пари бихме спечелили! А тази глупачка домъкнала кокичета. Облечи се, дъще, по-добре и иди на полянката. Те тебе няма да излъжат, макар да са дванайсет, а ти една.
- Къде ще ме излъжат! - отговоря дъщерята и пъхва ръце в ръкавите, покрива с шал главата си.
Майка й подире вика:
- Тури си ръкавичките, закопчей си шубката!
Но момичето е вече вън от вратата и тича към гората. Върви по стъпките на сестра си, бърза. „По-скоро - мисли - да стигна до полянката!"
Гората става все по-гъста, все по-тъмна, преспите са по-високи, повалените от бурята дървета се издигат като стена.
„Ох - мисли си дъщерята на мащехата - защо дойдох в гората! Щях да си лежа в топлата постеля, а сега иди и мръзни! Пък и ще загина, отгоре на всичко това!" И щом си помислила това, видяла в далечината светлинка - сякаш Звездица се била заплела в клоните на дърветата.
Тръгнала тя към светлинката. Вървяла, вървяла и излязла на полянката. Насред полянката гори голям огън, а около огъня седят дванадесетте братя, дванайсетте месеца. Седят и тихо разговарят. Дъщерята на мащехата се приближила до самия огън, не се поклонила, не казала приветлива дума, а избрала по-топло място и почнала да се грее.
Млъкнали братята месеци. Станало тихо в гората. И изведнъж месец Януари ударил с гегата в земята.
- Коя си ти? Откъде дойде? - попитал Януари.
- От къщи - отговаря дъщерята на мащехата - Вие преди малко сте дали на сестра ми цяла кошница с кокичета. Ето и аз дойдох по нейните следи.
- Ние познаваме твоята сестра - казва месец Януари, а на тебе и очите на сме ти виждали. Защо си дошла при нас?
- Да ми дадете подаръци. Нека месец Юни ми сипе в кошницата горски ягоди, ама по-едри. А месец Юли - свежи краставички и бели гъби, а месец Август сладки ябълки и круши. А месец Септември узрели орехи. А октомври...
- Почакай - казва месец Януари. Не може да има лято преди пролетта и пролет преди зимата. Далече е още месец Юли. Аз съм сега господарят на гората, тридесет и един ден ще царувам тук.
- Гледай го ти колко е сърдит! - казва дъщерята на мащехата - Пък аз не съм дошла при теб! От теб, освен сняг и скреж, нищо не може да се чака. Аз търся летните месеци.
- Търси лятото през зимата! - намръщил се месец Януари.
Замахнал той широкия си ръкав и в гората се извила виелица, от земята до небето. Забулила и дърветата, и полянката, на която седели братята месеци. Не се виждало от снега и огъня, а се чувало само как съска някъде огъня, припращява и пламти.
Уплашила се дъщерята на мащехата.
- Престани! - провикнала се тя. - Стига!
Но къде ти! Върти я виелицата, слепи й очите, прекъсва дишането й. Паднала тя в пряспата и снегът я затрупал.
А мащехата чакала ли, чакала своята дъщеря, гледала през прозорчето, изтичвала вън от вратата - няма я и това си е. Тя се загърнала по-добре и тръгнала към гората. Но мигар можеш в гъсталака да намериш някого в такава виелица и мрачина. Ходила тя, ходила, търсила, търсила, докато и сама не замръзнала. Така останали и двете да чакат в гората лятото.
А заварената дъщеря дълго живяла на света, порасла голяма, омъжила се и отгледала деца.
И имала около къщата си градина, ама такава чудесна, каквато светът не е виждал. По-рано, отколкото на всички други разцъфтявали в тази градина цветята, узрявали ягодите, наливали се ябълките и крушите. В жега там било прохладно, а когато виела виелица - тихо.
- При тази стопанка и дванайсетте месеца гостуват в едно и също време. - казвали хората.
Кой знае, може и така да е било!

Дата: 09.02.0206 г.
Всичко за дома
Няма мнения

Изпрати на приятел

Печат
Начало   |   За нас   |   Нов материал   |   Права   |   Реклама   |   Контакт

udoma.com | Детска | Приказки | Морски | Дванайсетте месеца
© 2000-2017 Udoma.com. Всички права запазени.