Търсене:
Романът на българите за вярата на българина

Въпреки историческата си и тематична отдалеченост от проблемите на епохата ни романът Под игото и днес заема водещо място в съзнанието на българската публика. Интересът към него е висок и в националното литературознание. Възникват нови изследователски проблеми, до не много отдавна подценявани, незабелязвани или смятани за “неудобни” и “рисковани”.

Почти половин век, в условията на наложен атеизъм, самото заглавие като горепоставеното би звучало “компрометиращо”. Би било принудено да се свърже с предварително зададени насоки на разглеждане – за “изконните резерви” на българина спрямо свещенослужителите, за “традиционно повърхностната” му религиозност, която прави “научния атеизъм” лесно усвоим за него.

Днес, обратно, тема като заявената може да придобие пресилена престижност. Сега около нея се сгъстява друг негативен контекст: за нашето “недостатъчно верско усърдие”, за бедната ни християнска традиция, особено в сравнение с други православни страни като Румъния, Сърбия, да не говорим за Гърция или Русия. В широки среди е разпространено убеждението за “лесната ни отстъпчивост” от християнството, станала причина за немалко исторически бедствия.

И в двата случая литературното произведение се разглежда в светлината на нелитературни – исторически, национални, народопсихологически, даже политически – въпроси, свързани от своя страна със стари предразсъдъци и комплекси. Всичко това разсейва анализа от прекия му обект – художествената творба. Вслушването във Вазов застрашава да се замени с говорене (или писане) “по повод на” Вазов. Нужно е – убедени сме – вглеждане в проблема, както той живее в самия текст.

Към такава цел се стремят идещите страници.

Необходимо е да се припомни всеизвестният факт, че, рисувайки в Под игото живота на малкото подбалканско градче Бяла черква, Вазов е имал предвид родния си град Сопот и че повечето персонажи имат прототипи, които съвременниците са могли лесно да разпознаят. Важно е друго – не “фактическата достоверност”, а историческата показателност на представените събития и личности. Подзаглавието “Из живота на българите в предвечерието на Освобождението” недвусмислено говори за амбицията на романа да бъде свидетелство, “източник на информация”. Което разширява правото – а и задължението – да се вникне в тази информация на всички равнища – сюжет, герои, изобразителна система, авторов коментар.

Бит и църковност

Първият герой, когото встъпителните страници въвеждат, чорбаджи Марко, е характеризиран като “дълбоко набожен и благочестив” – съществена черта от цялостния му облик на изключително привлекателен човек. Повод за такава характеристика е обръщението му към един от синовете след вечеря:

- Авраме, ти ставаш от софра, без да се прекръстиш, протестантино!
Следва и по-широко обяснение:
...Марко полагаше голяма грижа да вдъхне у синовете си религиозно чувство. ...Дойдеше ли неделя и празник, всички трябваше да идат на черква. Това беше закон неотменим. Нарушението му донасяше буря в къщата. През едни велики пости той поръча на Кира да иде да се изповяда, понеже на сутринта щеше да се комка. Киро се върна скоро-скоро от черква.
Той нито беше помирисал попа.
- Изповеда ли се? – попита баща му недоверчиво.
- Изповядах се – отговори синът.
- При кой поп?
Киро се смути, но отговори самоуверено:
- При поп Еня.
Той излъга; защото поп Еню беше млад поп и не изповядваше.
Марко усети тозчас лъжата, скокна сърдито, улови сина си за ухото и го изведе така на улицата. После го потири до черквата, дето го предаде на изповедника, поп Ставря, с думите: “Отче духовниче, изповядай това магаре!”. И сам чака в един трон, дор трая изповедта.

Цитатът може надълго да говори за религиозността на българина от предвечерието на Освобождението.

Най-напред – за понятията, с които тя си служи.

“Протестантин” е название за нарушителите на църковния ред (не се кръсти, не се “комка”) Протестантството е слабо познато на българската среда. Като за много други исторически факти и личности, тя и за него има повърхностни представи, влага в имената им свое съдържание, създава им нашенско копие, далечно от “оригинала”.
 Езиковите форми (простонародната дума “комка” вместо църковнославянската “причастие”, изрази като “това магаре”, “помирисал попа”) говорят за явен стремеж към битовизация на епизода. Църковността като част от ежедневния живот е придобила много от неговите “земни” черти. Самото й налагане и усвояване се извършва по правилата на патриархалния ред.

Тъкмо според тези правила е приключила кратката “буря в къщата” на чорбаджи Марко – непокорникът е получил заслуженото, редът е възстановен, бащата - удовлетворен. Единствен въпрос остава без внимание – за личната воля на момчето, за собственото му желание или нежелание да приеме причастие. Родителският диктат е единственото основание за изповед и “комка”. Вярата се всажда у младите, както живее у предците – “без разсъждения”.

Желаното от грижовния баща “религиозно чувство”, всъщност е далеч от личната емоционалност на децата му. То в значителна степен се свежда до обредни действия, които патриархалната среда налага безусловно. “Животът на българите” е живот на властващата традиция, обхванала и църковността.

Нашето време би излязло с много аргументи срещу подобно “потисничество на индивида”, срещу накърнения му “аз”, чиито белези няма да се изличат и в зряла възраст. Но това са въпроси неприсъщи на изобразения свят, външни спрямо него – той не ги решава и не ги поставя, защото не ги познава.

Като при всички недокрай осмислени правила, и църковните будят (невинаги изяснена или обоснована) съпротива. Цялото Вазово творчество съдържа свидетелства за отклонения, за моментно изоставяне или пренебрежение към тях.

Някои от най-известните случаи:

  1. В “Епопея на забравените” атонският монах:
    "...много бденья, утрини пропусна,
    но пачето перо нивга не изпусна..."
     
  2. В повестта “Немили-недраги” Дякон Левски се обръща ядосано към “някои селяни”: “Вие ще станете хора само когато проядете месо в сряда и петък!” Независимо дали са достоверни, думите на Апостола са изцяло одобрени.
     
  3. В “Под игото” манастирският игумен Натанаил прекъсва участието си в богослужението, за да съобщи на предадения революционер, че го грози смъртна опасност.
    Монахът, Дяконът, игуменът – самата поредица е показателна.
    Заземената религиозност, в “Под игото”, обхваща и образите на духовните лица.
    Свещеници, монаси, монахини, дякон, игумен, послушница - при почти всички е подчертана принадлежността към мирския живот.
    Най-характерният случай – поп Ставри.
    “Неодялана глава, но честно сърце”, жизнерадостен любител на шумната компания, на хубавото питие и на веселите приказки, той е самото въплъщение на един свят “под игото”, който в умението да се радва на земните блага може и да забрави за игото.
    Самата му реч го показва -. литературознанието вече е обърнало внимание на словесната щедрост и изобилието от синоними в поканите му към гостите да опитат виното: "Графе, пий! Николчо, тегли почтено! Кандов, жули, ти си руски човек! Докторе, дръпни по-издебело, това не е цяр, а дар Божий! Колчо, цукни, цукни, чадо мое..."

Героят “въплъщава” общото правило на “народите под робство”:

Един безизходно пропаднал човек често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се самоубива; той яде, пие и прави деца. Той се весели.
 
Добродушно хумористичните елементи при изграждане на такъв образ са лесно обясними. Те се осланят и на отдавнашни битово фолклорни представи за “дядо поп”. В романа могат да се появят дори в момент на “идеен спор” – например със свободомислещ привърженик на “либерални идеи”
 
- Тук е работата за принципа – отговори важно Кандов. – Напредналите идеи на нашия либерален век се стремят да еманципират жената от робската подчиненост нс мъжа, наследие от варварските епохи.
- Демек, какво излазя от това? – попита попът, който не разбра нищо.

Репликите придобиват комичен ефект само в съотношението помежду си: думите на Кандов прозвучават “важно” и донякъде изкуствено, “пресрещнати” от простоватия въпрос. Двамата герои “поравно си разпределят заслугите” за хумористичното изграждане на епизода.

И още едно възражение на “дядо поп” срещу руския студент, противник на брака:
- Ти, Кандовче, тия протестантски мисли да ги извадиш от главата си, дядовата. Бракът е тайнство великое. Без брак може ли се бе, синко? Тогава защо е черквата, защо е и вярата, защо са свещеници, когато хората ще се развъждат като свинете – без венчавка, без благословия Божия?

Заслужава внимание разбирането на свещенослужителя за “черквата”, “вярата”, “свещениците” – “Защо са” те, ако изгубят регулативната си роля спрямо житейската действителност. Като че думите му свеждат религията само до тази нейна роля, оставяйки настрана висшето й предназначение в духовното издигане. Вярата като “съставка от” – а не като сила над - земния свят определя в значителна степен ролята на християнството у българите в “Под игото”..

Обяснимо е защо друга идея – патриотичната – заема позицията на нравствен абсолют “в предвечерието на Освобождението”.

Вяра и родолюбие

Отдавна е установено – и лесно се установява – че героите в “Под игото” се разделят на положителни и отрицателни единствено в зависимост от освободителната идея и от отношението им към нея.

Правилото действа без изключение, оставяйки персонажите “сами да се справят” с неговата едностранчивост и елементарност. Властта му е особено ясна при герои, чието верско усърдие би следвало да има изконно предимство над всичко житейско – при монасите.

Най-лесно се анализира случаят с дякон Викентий. Млад, ентусиазиран патриот, с енергия и желание да работи за родината, той печели симпатии най-вече като “българин разпален”. По време на погрома, уплашен за живота си, страхливо се опитва да избяга, но все пак остава на полесражението. Застигнат от смъртоносен куршум по време на битката, е “реабилитиран” – “Тая кръв уми позора му”. Оценката е единствено в патриотичен план, без връзка с духовното звание.

Най-висшестоящият в църковната йерархия романов герой – игумен Натанаил – е с най-проблематична характеристика като духовник: ...Като извадим калугерското му расо, твърде малко калугерско остаяше в него. Стените на килията му бяха накачени с пушки, той беше изкусен стрелец, псуваше юнашки, умееше да цери рани от оръжие и да ги дава. Той случайно беше попаднал игумен в манастир вместо войвода в Балкана. Впрочем, мълвеше се, че бил и такъв някога, а сега е на покаяние...

 Макар “хайдушкото минало” да не е потвърдено с окончателна сигурност (мълвеше се, че...), то е несъмнено. Героят обича да пребивава в битието си на “стар грешник”, да поддържа навиците си на “отличен стрелец”, да поучава млади революционери “в тоя занаят”. Което не му пречи да е навлязъл дълбоко в манастирския си живот и в длъжността си на игумен – ръководи живота на обителта, служи, моли се от сърце.

Стари прегрешения, късно преображение, скъсване с миналото, раждане за нов живот – и манастирът като място за всичко това – са моменти от биографията на не един герой от не една литература. Повече от вероятно е Вазов да е познавал подобни сюжети поне от руски източници. Това, което отличава игумен Натанаил и го прави едва ли не единствен, е странната едновременност на “хайдушкото” и “монашеското” у него. Те битуват съвместно, наслагват се, вместо да се разчистват взаимно.

В небългарски контекст такъв персонаж, конгломерат от различни морални системи, може да изглежда “нестроен”, “недовършен”, недостатъчно убедителен. В “Под игото” той е по своему цялостен - поредно нашенско “копие” на известен героев модел.

Над цялата смесица от разнородни черти, която може да бъде - а не е – недостатък, властва неоспоримата привлекателност на игумена като личност. Причината, напълно достатъчна за романа, е единствена - Натанаил е съпричастен на освободителното дело. Патриотичната характеристика не решава въпросите за християнската му греховност или праведност – а ги оставя настрана, пренебрегва ги (без да ги отрича). “Във властта й” е да го стори – според правилата на героевото изграждане в “Под игото” и според нагласите на публиката.

Всевластието на патриотичната идея се разкрива най-категорично чрез героя с най-образцов живот на монах – отец Йеротей.

Сред всички духовни лица - поп Ставри, поп Димчо, поп Еньо, “бедния поп Никодим”, дякон Викентий, игумен Натанаил, да не говорим за еднократно споменаваните в различни епизоди свещеници - той единствен е назован според църковния ред “отец”. Названието е белег на отличителност, своеобразно удостояване.

Животът му протича според изискванията на манастирското отшелничество – в уединение, извън грижите на ежедневието, вгледан с радост само в “ …слънцето и небето, към което беше на път”.

И тъкмо тази безупречност предизвиква упреци: ...има един недостатък: копае си парите, та зеленясват...Колчем сме му позагатвали да ги даде за обща работа, все се втелява...”

Неодобрението се подсилва и от “компрометиращото приятелство” на отец Йеротей с един от отявлените противници на националноосвободителната дейност – чорбаджи Юрдан. Всички съмнения на революционната среда относно “калугерския патроитизъм” изглеждат потвърдени. Романът последователно ги подсилва с единствена цел – да ги опровергае с един удар, внезапно и окончателно. Оказва се, че саможивият старец всъщност живее с проблемите на родината си и е намерил начин да прави нещо за нея - подпомага (с парите си, за които се мисли, че “зеленясват”) български младежи да учат. Несподеляното му с никого добротворство (“…по съвета на Спасителя – каквото прави едната ръка, да го не знае другата”), е най-важното и “най-истинското” у него - защото е родолюбиво. Църковният служител израства в очите на всички чрез извънцърковните си ангажименти. (“Макар и прост калугер, отдалечен от интересите на света, сърцето му тъжеше за България”). Само така той се оказва достоен и за религиозно въздигане (“Та тоя човек бил светец!”). Високото звание му се “присъжда” според мерките на освободителната епоха – които са мерки и на романа. Християнското поведение отново “служи на” ( а не властва над) патриотичното дело.

Означава ли всичко казано дотук, че вярата е изцяло маргинализирана, запазила само частично значение?

Битуват немалко подобни схващания – и не само с оглед на романа. Според тях “Под игото” само извежда на показ една несъмнена реалност, независимо дали я оценяваме като “положителна” или като потискаща.

Такива схващания, на пръв поглед изчерпващи истината, всъщност изпускат важни истини. Романът следва да се чуе докрай. Още за чорбаджи Марко, който налага църковните изисквания, без да се интересува от индивидуалната воля на никого, ритуалът е нещо повече от “правило”: "...аз те заклевам, доде си жив, това да го мълчиш и да се мъчиш да го забравиш. Аз на тебе само го открих, като една изповед, колкото да ми поолекне..."

Изповедта, нежелана от непослушния син, за бащата е средство да облекчи съвестта си, да възстанови вътрешното си равновесие. Църковният акт е проникнал по-дълбоко в душевния свят на героя и съвсем не се приема “без разсъждения”. В “Под игото” вярата на българина не се свежда само до битовата религиозност, а има и по-високи прояви. Носителят им е е тъкмо персонажът, който на места може да се сметне техен отрицател – главният герой, революционерът Бойчо Огнянов. Отделни негови действия като че “наистина потвърждават” думите на игумен Натанаил: "...ти, какъвто си безбожник, ще изневериш даже и отца Йеротея..."

Той не зачита коледните пости, служи си с понятие като “кражба свещена”, дори споменава за “новото християнско учение”. И все пак, верското и дори “черковното” у него са несъмнени. Единичен епизод може дискретно да ги осветли: Революционерът е усилено дирен от полицията. Не по-малко трескаво го търсят приятелите, за да го укрият. Изреждайки всички възможни места, където да го намери, игуменът “нито помисли да го дири в черква”. Изненадата иде не оттам, че революционерът се оказва именно в черквата – а че това никого не изненадва. Подобно на много други моменти в повествованието, при централния персонаж е налице същият изобразителен прицип – неочакваното (нетипичното, неприсъщото) да се окаже реално и “по своему естествено”.

Верските разбирания на Огнянов изпъкват най-ясно в драматични моменти. Например, в кървавата разправа с турско заптие, отнело живота на невинен българин.

Отмъщение зверско, но оправдано и от Бога, и от съвестта. Кръвожадност, но добра черта ...Христос е казал: ако те плеснат от една страна, дай и другата. Това е божествено и се покланям. Пò обичам Мойсея, който дума: зъб за зъб, око за око! Това е естествено и го следвам.

Макар разсъжденията на революционера да са наречени “жестоки”, дори “противни на неговата хуманна натура”, те звучат с безвъпросна категоричност. Героят избира от Библията ръководните си начала, в нея търси нужните му нравствени устои.

Със същата доброволна подчиненост пред надземния авторитет е утвърден съюзът с жената на живота му:

"- Аз нямам пръстен, Радо, да ти дам…Но няма нужда, над нази Господ, великият, праведният Господ на България, на потъпканите, на съкрушените сърца, Господ на страждущето човечество, той види, той чуе.
И като я улови за ръката, той коленичи.
- Да се закълнем пред неговото лице. Той ще благослови нашата честна връзка.
Тя коленичи.
И устните им промълвиха някакви слова, чути само от Вишния..."

Думите “...праведният Господ на ...потъпканите, на съкрушените сърца, ...на страждущето човечество” напомня отблизо поетическото слово на Ботев, когото Вазов е определял като деист. От друга страна, коленопреклонението отвежда “направо към” традиционното християнство, респективно към ранните спомени на писателя за майка му, молеща се пред иконата. Поредно смесване на времена и идеи, толкова характерно за Под игото.

В последните часове на живота си героят припомня клетвената си обвързаност: "Рада е моя - аз се венчах... на последното си тръгване оттука с нея, венчах се... пред Бога и вместо пръстен клетви разменихме..."

Осветената от Бога връзка между двамата възстановява и силата на църковния акт. “Венчанието”, против което – видяхме – са изказани възражения, тук се приема като истинско “тайнство великое”. Отдавнашните думи на поп Ставри се връщат в текста, но сега без хумористичния примес – за него няма място във високите сфери на човешките отношения.

Най-запомняща се изява на християнското начало е налице в последните страници на романа – вече не като характеристика на персонажа, а никнещо от самото повествование.

Огнянов, най-верният му приятел Соколов и любимата му Рада загиват в крайградска воденица, обкръжени от полицията. Първа е убита девойката. “Сцената на сбогуването” с нея плътно се доближава до християнските разбирания за живота и смъртта: "Бойчо остави поста си, приближи я, коленичи, хвана студените й ръце и залепи дълга целувка на ледените й устни…Каза ли й нещо,пошушна ли й в тази прощална целувка, рече ли й: Добро видение там, Радо! (подчертаното от автора – Б.Г.) - не можа да се чуе от гърмежа отвън и от пляскането на куршумите вътре...

Думите “Добро видение там” са единствените курсивирани в целия роман. Появата им не се обяснява нито с предишното поведение на героя, нито с “явна тенденция” в повествованието. Те не се “дължат” на условия и обстоятелства, не се нуждаят от конкретни причини - защото изразяват вяра, осланяща се единствено на себе си.

Мисълта за “нещо отвъд” не се налага с познатата ни вече патриархална безусловност, дори е изразена чрез въпрос. Но епизодът – и романът – не могат без нея. Под игото отказва да откаже място на верското начало – точно както авторът му е отказал да приеме атеизма.

В романа Под игото християнската вяра – “битовизирана”, “политизирана”, “недовършена”, “накърнена”, несравнима с религията на други православни нации – всъщност е по-дълбока и по-истинска от колебливите си житейски изяви. “Видимата й променливост” е само променлива видимост, която не изменя същината й. Тази истина живее в дълбоките пластове на съдържанието, без да е формулирана отчетливо. Тя може да остане незабелязана от читателя, може да не е осъзната в цялата си дълбочина и от автора. Но е налична в текста и изправя анализа пред задачата да я открие. Словото на Под игото е валидно за времена, далеч надхвърлящи “предвечерието на Освобождението”.

Източник: Бистра Ганчева
Дата: 16.10.2011 г.
Всичко за дома
Няма мнения

Изпрати на приятел

Печат
Начало   |   За нас   |   Нов материал   |   Права   |   Реклама   |   Контакт

udoma.com | Хол | Свободно време | Романът на българите за вярата на българина
© 2000-2017 Udoma.com. Всички права запазени.